За Джулай - неглиже...

Тази история е лична. Като всичко, което има смисъл. Тя е историята на една нощ и едно утро. И на всичко, което последва, през моята пролука във времето.

Навън първоюлското слънце мята огън и жупел, сякаш иска да изпепели цялата плява, да овъгли всички валма сплъстена полуистина, да изчисти лицето на собствения си изгрев. Спускам щорите, защото не издържам на погледа му. Приличам на чувал с презрамки така - неглиже - в тъмната си ленена роба. Гузен чувал с презрамки...

Младостта е възторжена бира. В младостта вкусът на любовта, на приятелството, на свободолюбието, на бунтарството, на вироглавието е автентичен. Младостта пълни чашата си с висока пяна и се радва на простички неща, като това - да събереш с приятелите стотинки за цигари, да вземете и няколко бири, да домъкне някой касетофона /за онези, родени, след 1990 година, "касетофонът" е устройство, което възпроизвежда музика, съхранена върху магнитна лента, навита в малка джаджа, наречена "касета". Напомня мр3 плейър, но, без дисплей и клавиши./ и да седнете нощес на опразнения от полякините и германките плаж - така - заедно. Пиете си биричката, музиката тече и дори не ви се говори много. Стига, че сте заедно, че е тиха и топла вечер, че сте "прецакали системата", избягали от зоркото око на милиционера и прескочили успешно плажната ограда и, че някъде, между двете глътки топла бира, се появява усещането за свобода и смисъл и всичко, което ти предлага светът е на една ръка разстояние. Трябва просто да вдигнеш ръка и... ще докоснеш слънцето...

Bulgaria July Morning

През годините се нагледах, наслушах и наговорих на какво ли не по повод  "създаването на празника "Джулай""...

Ами, не! Не е "създаван" Джулай! Джулай се е родил, както всяко живо нещо се ражда, от любов и близост. Който не вярва, да пита Тяната, Калимаааа, Криса, Сайгона, Терзиев и неколцината други, споделили онази нощ - на 30 юни 1983. Обзалагам се, че ще ви кажат същото - било си е нощ на любов и приятелство, която е родила желание да се повтори. А името... то си е дошло естествено - заради спомена на Тяната от един нощен наряд с "Джулай морнинг" от транзистора, скрит в шинела и зради красивото съвпадение на датата със заглавието на популярното парче на Юрая Хийп. По онова време повечето от нас слушаха Юрая, Пърпъл, Бийтълс... такива ретро хави. Нека младият читател ми прости, че ще пропусна лекцията по ретро рок. Нито аз съм специалист по темата, нито той ще се впечатли. Сега звуците са други. Времето - също.

Та, да се върнем на "новородения Джулай".

"Майка му с черен повой го е повивала". Така старите хора говорят за някой, без късмет. Едва навърши заветните "първи седем" и съдбата му беше предрешена, като тази - на вундеркиндите... Тълпи от журналисти, хипи-експерти, социални анализатори, фенове и хейтъри и всякаква речовита паплач все по-агресивно се вмъкваха в живота му, налагаха му маниер на поведение, дрес-код, сресваха рошавата му солена коса, принаждаха му музикални предпочитания, изопачаваха го, дори откровено лъжеха кой - за, кой - против него. Дори фестивал му организира Кметълът - Цонко... С участието на Джон Лоутън и Кен Хенсли /това не са марки уиски!/

Джулай имаше все по-малко място под изгрева и все по-малко любов. И цялата тази боза имА естествения си завършек в бягството на Джулай.

Защо бягство? - ще ме попитате. Ами, защото смъртта не съществува...

От години насам всяко първо юлско утро ми напомня панихида, на която малцината останали стари джулайци, запазили спомена за онази "нощ на любов и приятелство, която е родила желание да се повтори" се събират побелели, все по-малко и все по-смълчани. После, точно, както някога, събират стотинки за цигари, вземат и няколко бири, домъква някой мр3-плейър и сядат нощес на някое от малкото останали незаляти с бетон дюни така - заедно, да прелеят за "Бог да прости" на Джулай.

И..."аз бях там в едно юлско утро. Търсих любовта"...

После спрях да ходя в мавзолея на Джулай.

Парис Сивриян

"Думи на 4 гуми" - наръчник по дишане в софийската жега

В три след обяд на 24 юни маранята е такава, че разтопеното от жегата съзнание асоциира кубетата на „Невски“ с огромни топки златен сладолед. Не се диша.

Нажеженият площад около храма странно прилича на напечен от слънцето мравуняк.  От и към златните сладоледени топки  непрестанно пълзят човешки мравки. Мравките, очевидно нямат проблеми с дишането. Аз имам.

Това е и поводът да си причиня нестинарското преживяване по паветата. Отивам на място, където „София диша“.

Преди дни получих покана за среща с думи. „Думи на 4 гуми“. Ха! Автомобилната лудница не е отминала и словото – помислих си – но фитилът на любопитството ми беше запален. Още повече, че поканата дойде от поета, писател и фотограф  - Владислав Христов, комуто за автомобили нямам грам доверие, но виж, със словото нещата съвсем не стоят така.

Издрапвам до площада на „Невски“. Наоколо, докъдето поглед стига са поникнали като гъби бели шатри – всяка с надпис. Тук продават мильо и дантели, там – мед, на третата – икони и сребърни дрънкулки. В главата ми проблясва блед спомен за градинката на Кристал през 90-те на миналия век. „Господи, колко си остаряла“ – каканиже едно нагло гласче зад ухото ми. Пращам го по дяволите и се заглеждам в шатрите, които досущ напомнят хрупкавото ръбче на вафлена кофичка, обвила златните сладоледени топки.

Мравките не остават безучастни към вафлата. Щъкат напред-назад и си говорят нещо на мравешкия си език. Той силно напомня на глъч от събрани на куп хора от най-различна раса, чута през черупка на рапан.

На самия край на вафленото ръбче, като отчупени хрупкави парченца стоят червена шатра и два чадъра. Под чадърите в маранята дреме изрисуван бус.

През отворената му странична врата се виждат наредени един върху друг стари куфари. Помните ги – онези красиви, кожени стари пътни куфари, с които дядовците и бабите ни са обикаляли света. Не зная дали тези са обиколили света, но в тях, очевидно, са пренесли всичките светове, които стоят наредени на няколко паянтови маси пред очите ми.

Шарени светове. Мъжки светове.

Женски светове. Тъжни и смешни... Всякакви. Световете на пишещи хора. Светове от книги. Всеки с корица, заглавие и тайна, заровена между страниците. Понякога си мисля, че живея в книга, написана от някой, когото за удобство религиите наричат Бог...

В малко квадратче, образувано от буса и наредените маси, като врабчета са накацали неколцина мъже и жени. Лицата им са ми непознати.

Разпознавам само Михаил Вешим, който ме е разсмивал и разплаквал и Влад Христов, който още не зная, дали ще ме разсмее, или разплаче. За сега ме замисля. На малък бял транспарант виси информация:

„Думи на 4 гуми“
Часове за срещи с автограф
в рамките на фестивала „София диша“

Най-после! – казвам си – ще се диша!

Тръгвам от свят на свят. С всяка крачка дробовете се освобождават от спазъма на жегата.

Мравешкият говор утихва. Мравките са се струпали около меда и тишлайферите. Те си знаят зимата и „когато сняг забръска“. На тях основният орган им е коремчето.

Дишането и световете са за щурците и светулките. Празното коремче – също.

Когато си се отказал от огромния сладолед с вафлената кофичка и ти стигат двете парченца пространство в края на площада, когато можеш да побереш безброй светове в няколко стари куфара и да ги носиш, разпрашени на думи, на четирите колела на един бус, за да успокоиш нечие дишане, значи метаморфозата е приключила. И мравката е станала Бог, който създава свят.
За хора.

В началото бе Слово... И Словото се търкаляше на четири гуми, за да поддържа дишането.

На края на световете виждам, как вятърът разгръща страниците им.
Ветровете са най-верните фенове на дишането.

Време ми е да се връщам обратно.

Вземам си помагало по „Обратно броене“. Влад /Владислав Христов/ ми изписва думи на първата му страница.

Аз си прочитам други – от петдесетата:

"отвъд раната 
има здрава кожа, 
готова да засвири 
между обръчите 
на барабана" 
Владислав Христов

Дишам.

Дъх на липи

Плющи. От половин час небето се е продънило.  Един подир друг, под  козирката на лавката  се подрежда, като врабчи наниз тротоарният контингент на „Стамболийски“ и „Опълченска“. Изненадани от внезапната небесна вода, сговорчиви и словоохотливи.

Подтичвайки, до спасителната козирка на лавката се добира поизмокрен раздавача на рекламни диплянки. Дала съм му име „Мрънкьо“, защото вечно мрънкя. Колко са тежки диплянките, колко са малко парите, дето му ги плащат, колко трудно се отключва вратата на входа, колко е вредно това кафе за кръвното, ама пък му харесва да пие кафе... Мрънка, та дрънка.

Днес, Мрънкьо е навирил гребен и на лицето му дори се опитва да се покаже усмивка. Спира пред прозорчето на лавката, заръчва си „от евтиното кафе“ и ведро съобщава:

-          Замириса най-после на лято. На липа замириса!“.

След което, видимо доволен от климатичните промени, се подрежда до другите човешки врабци и почти доволно отпива от кафето си.

-          Да! Вчера видях, че липите са цъфнали – казвам – и мирише много хубаво.

Мрънкьо ме поглежда вторачено, сякаш сега ме забелязва и започва, като да чете от написан текст:

-          Не! Те вчера цъфнаха, ама... леко мирише. Едва се усеща. Ма, то и как да е... Бойко уби пчелите. Без пчели, как да цъфтят липите?... Той и осите уби, и мравките... Нищо не остана! Само Бойко!..

Тук патетиката му така ме залива, че не мога да се сдържа и избухвам в смях, пред образа изплувал в съзнанието ми – Бойко бележи ипон след ипон над рояците пчели, оси и мравки. Смехът ми взривява Мрънкьо из основи и той възмутен от неразумната ми реакция продължава:

-          Да! Ти се смееш, ама, виждала ли си пчела наоколо? А оса? А мравки виждала ли си? И бръмбари няма! Кажи ми виждала ли си бръмбар? Няма! Всичко изби! Нищо не остана! Нищо! Само Бойко!...

И, преди да ми даде каквато и да е възможност да му кажа, че на 16 етаж цяло лято се боря с рояци пчели, оси и мухи които намират за изключителн екзотична курортна дестинация балкона ми, Мрънкьо вирва войнствено чашат с кафе и достолепно заплясква по локвите под дъжда в посока към черквата „Света Неделя“. Докато гледам мехурчетата вода под отривистите му стъпки, си мисля, как този уличен Леонид от Термопилите на „Стамболийски“ и „Опълченска“ навярно е тръгнал да види сметката на Ксеркса – Бойко, убиецът на пчелите, осите и мравките, гробаря на бръмбарите и главната причина за слабия аромат на липите...

Защото, какво е една късна пролет без упойващия липов дъх и жуженето на жизнерадостното насекомо?... Какво е кварталът, без сгушените под козирката човешки врабци... Какво е светът без Мрънкьо?