неделя, 18 ноември 2018 г.

Очите на тъгата


На единия крак – джапанката на късното лято,
на другия – мокасината на есента.
Междусезонно объркана, като предполетно ято,
куцукам по високото и си оглеждам света.

Тънък мирис на студ. Облаците на глутница сива
събират се и от воя им руква дъжд.
И се отприщва вода по очите ми и ги умива...
О, как е безпощадно да прогледне сляп отведнъж!...



събота, 10 ноември 2018 г.

Среща


Очи. Пепелища на отминали пожари. Зеници на хищник. Остри, като заскрежен кехлибар, запечатал спомен за огъня. Размрази ли се, избистря. И в освободените огнени езици проблясват отплавания и дионисиеви празници по чужди брегове, прокудена любов и приласкана самота.
Глас. Сипе пясък по кожата и драска обвивката, докато я изтрие. Оголената сърцевина заприличва на неравноделен пулсар, избухващ при докосването на всяка песъчинка. И всичко се превръща в течаща към пясъка лава.
Срещата. Внезапен скок в онова, което няма начало и край. Поражда ексцентрична гравитация, която романтикът нарича полет, а циникът – свободно падане.
Аз го наричам любов.

петък, 9 ноември 2018 г.

Аз знам...



Аз знам, че ще простиш, когато скършена
от невъзможност в полета към теб,
притихна в нечия усмивка пърхаща...
Аз знам, че ще простиш когато думите
несподелени лумнат в монолог,
пред чужди устни и очи разбиращи...
Аз знам, че ще простиш, ако в просъница
усмихна нечий поглед, засиял
на сляпата ми нощ изпод завивката...
Аз знам, че ще простиш когато тръгна 
по тъмното на нощен булевард,
а стъпките ми пишат чужди имена...
Аз знам, че ще простиш, изгубя ли те...
Как аз да си простя,... това не зная...