Мисля те

Сутрин се моля на Бог да те пази,

вечер те пращам по дяволите.

Някак, започна по нервите да ми лазиш

дълго, преди да сме се познавали.

Гоня ти мислите и се катеря

до изнемога по стръмното ти...

Ти ме научи, че трябва да се измервам

по планините, а не по хълмовете.

И на гласа ти през пясъка дишам...

Мразя такива зависимости!...

Сто строфи още дори тук да напиша,

много са прости нещата - 

мисля те.

Садих любов, а жънах отегчение...

Огромна, портокалова луна жонглира върху опънатото въже на простора. Вълчата ми природа, разбудена от нея, проточва шия и надава вой. Безмълвието му прогонва бързолетите от гнедото им в подпокривното пространство. 16 етажа вой се стоварва върху покривите на централна София и ги натрошава на звезди. 

Тъмно е. Сенките ми са се сбъднали до мрак. 

Клошарката С Транспортната Количка пие от три дни на ъгъла на "Стамболийски" и "Средна гора". Онзи ден погреба мъжа си /или поне така наричаше човека който до преди седмица буташе транспортната количка заедно с нея/. От тогава седи върху празната платформа на четири колела и пие червено вино. Една абсурдна версия на любовта - мрачна, некъпана, воняща и облечена в зимни дрипи, сирота версия на любовта. Но, все пак, любов. 

Моето сърце е нива, в която садих любов, а жънах отегчение...

Вълчият ми вой, с окървавени от острите звезди ходила, присяда до нея на количката. Мълчаливо вдига бутилката евтино вино и отлива...

Благословена да е Клошарката С Транспортната Количка, която дочака и жътвата, и угарите на любовта.

Огромната портокалова луна се е изтъркаляла до края на въжето на простора. Покланя се суетно на звездите и се скрива зад фасадата на подпокривния етаж. Бързолетите се завръщат с облекчение в гнедото си. 

Вълчият ми вой тихо тръгва по блеварда. Под стъпките му, на асфалта остават малки червени капчици... евтино вино.

На разсъмване

Изморително дълги са думите

на разсъмване. Ничии тръгват

безприютните ни биографии.

Колко много зачеркнати изгреви...