"Думи на 4 гуми" - наръчник по дишане в софийската жега

В три след обяд на 24 юни маранята е такава, че разтопеното от жегата съзнание асоциира кубетата на „Невски“ с огромни топки златен сладолед. Не се диша.

Нажеженият площад около храма странно прилича на напечен от слънцето мравуняк.  От и към златните сладоледени топки  непрестанно пълзят човешки мравки. Мравките, очевидно нямат проблеми с дишането. Аз имам.

Това е и поводът да си причиня нестинарското преживяване по паветата. Отивам на място, където „София диша“.

Преди дни получих покана за среща с думи. „Думи на 4 гуми“. Ха! Автомобилната лудница не е отминала и словото – помислих си – но фитилът на любопитството ми беше запален. Още повече, че поканата дойде от поета, писател и фотограф  - Владислав Христов, комуто за автомобили нямам грам доверие, но виж, със словото нещата съвсем не стоят така.

Издрапвам до площада на „Невски“. Наоколо, докъдето поглед стига са поникнали като гъби бели шатри – всяка с надпис. Тук продават мильо и дантели, там – мед, на третата – икони и сребърни дрънкулки. В главата ми проблясва блед спомен за градинката на Кристал през 90-те на миналия век. „Господи, колко си остаряла“ – каканиже едно нагло гласче зад ухото ми. Пращам го по дяволите и се заглеждам в шатрите, които досущ напомнят хрупкавото ръбче на вафлена кофичка, обвила златните сладоледени топки.

Мравките не остават безучастни към вафлата. Щъкат напред-назад и си говорят нещо на мравешкия си език. Той силно напомня на глъч от събрани на куп хора от най-различна раса, чута през черупка на рапан.

На самия край на вафленото ръбче, като отчупени хрупкави парченца стоят червена шатра и два чадъра. Под чадърите в маранята дреме изрисуван бус.

През отворената му странична врата се виждат наредени един върху друг стари куфари. Помните ги – онези красиви, кожени стари пътни куфари, с които дядовците и бабите ни са обикаляли света. Не зная дали тези са обиколили света, но в тях, очевидно, са пренесли всичките светове, които стоят наредени на няколко паянтови маси пред очите ми.

Шарени светове. Мъжки светове.

Женски светове. Тъжни и смешни... Всякакви. Световете на пишещи хора. Светове от книги. Всеки с корица, заглавие и тайна, заровена между страниците. Понякога си мисля, че живея в книга, написана от някой, когото за удобство религиите наричат Бог...

В малко квадратче, образувано от буса и наредените маси, като врабчета са накацали неколцина мъже и жени. Лицата им са ми непознати.

Разпознавам само Михаил Вешим, който ме е разсмивал и разплаквал и Влад Христов, който още не зная, дали ще ме разсмее, или разплаче. За сега ме замисля. На малък бял транспарант виси информация:

„Думи на 4 гуми“
Часове за срещи с автограф
в рамките на фестивала „София диша“

Най-после! – казвам си – ще се диша!

Тръгвам от свят на свят. С всяка крачка дробовете се освобождават от спазъма на жегата.

Мравешкият говор утихва. Мравките са се струпали около меда и тишлайферите. Те си знаят зимата и „когато сняг забръска“. На тях основният орган им е коремчето.

Дишането и световете са за щурците и светулките. Празното коремче – също.

Когато си се отказал от огромния сладолед с вафлената кофичка и ти стигат двете парченца пространство в края на площада, когато можеш да побереш безброй светове в няколко стари куфара и да ги носиш, разпрашени на думи, на четирите колела на един бус, за да успокоиш нечие дишане, значи метаморфозата е приключила. И мравката е станала Бог, който създава свят.
За хора.

В началото бе Слово... И Словото се търкаляше на четири гуми, за да поддържа дишането.

На края на световете виждам, как вятърът разгръща страниците им.
Ветровете са най-верните фенове на дишането.

Време ми е да се връщам обратно.

Вземам си помагало по „Обратно броене“. Влад /Владислав Христов/ ми изписва думи на първата му страница.

Аз си прочитам други – от петдесетата:

"отвъд раната 
има здрава кожа, 
готова да засвири 
между обръчите 
на барабана" 
Владислав Христов

Дишам.