* * *

Прибирам се у дома скапана от умора, безмислие, сивота, безучастност...
Кучето радостно върти опашка и скача върху ми.
Разходката предстои.
Синът ми ме посреща с огромни въпросителни очи, пълни с усмивка, тъга, разочарование и куп други пълноти, готови да стартират в подходяща среда.
Средата съм аз.
Баща ми...
Баща ми седи пред компютъра и реди пасианс.
Задрямва, събужда се и отново го реди.
Вдига поглед от монитора - уморен, безнадежден, питащ... "Здрава ли си? Яла ли си нещо? Спокойна ли си? Обичана ли си? Щастлива ли си?" крещят очите му...
Майка ми...
Втренчила поглед в поредния сериал.
Изчаква последния кадър, след което ме забелязва...
..."Утре трябва да платим тока. А, и данъка трябва да платя. На Краси кучето било много болно. А на Ташеви малкия хванал някакъв много лош вирус. Ииии, знаеш ли, чичо ти Тошко починал..."
Мълча...
И мълчейки казвам "Добър вечер, мили мои."
Добра вечер. И да ви е сладко на масата. И да ви е мека постелята. И да ви пази Господ от лоши хора и от лоши думи.

После се усмихвам и целувам сина си.
Време да разходим кучето.

* * *

майната ти!
това казах веднъж на един мъж, когото обичах.
...обичането е... при мен ... периодика - нещо като вестниците сутрин...
всяка сутрин днешният вестник е актуален, а на другия ден... или дори не на другия ден, а още същата вечер, вече е ненужна остаряла информация - за нещата, за света, за мен...
... и както съм се ядосвала и псувала нещата, които не приемам, и както съм се усмихвала, на нещата, които съм разпознала като свои, и както с тръпнещи пръсти съм разгръщала сутринта свежите страници на този вестник... идва вечерта... и ДНЕШНИЯТ вестник е омачкан, прегънат през страница, раздаралесан / хубава бабина ми дума!/ и страниците са изгубили тръпчивия мирис на вестникарска хартия и мастила и вече не оставят чернилка по пръстите... и на мен ми е празно... до другата сутрин ... до новия вестник... и гледам вечерните новини по телевизията, които само по име са новини, а по смисъл... са си просто прочетен вестник...
и как верно, да не псуваш...
... най - разтърсващите ми чувства - онези - само моите, дето не интересуват нито теб, Мис, нито Теб, нито Теб,нито когото и да било друг освен мен...
всички те... целите те... една привечер се превръщатпросто... в прочетен вестник...
МАМКА ИМ!
ШИБАНИТЕ ЧУВСТВА
ШИБАНАТА МИ ЛЮБОВ
НА ШИБАНИТЕ МИ ГОДИНИ
И ШИБАНИТЕ САНТИМЕНТИ, ДЕТО ЗА НИКАКЪВ ЧЕП НЕ МИ ТРЯБВАТ, КОГАТО МЕ БОЛИ ВЪТРЕ В РОДИЛНИЦАТА ОТ ПРАЗНОТА...

* * *

На кой му пука, че всичко, което до вчера си наричал "себе си", се е взривило?
Че от дъхавата пита ценности, месена болезнено с години, са останали грозни сухи залци, които нечии нечисти усти ръфат и плюят гнусливо върху чергицата на душата ти?
Че доверието ти, обичта ти, желанието ти за себеотдаване са се превърнали в тъпа играчка за скучаещи псевдо-интелектуалци със затихващи мъжженствени функции и нарастваща алкохолна зависимост, за емоционално импотентни кухооки подрастващи и недолюбени, недооценени, недоуважени, недо... недосмасляци?
Че те боли до умиране, че виеш до оглушаване, че губиш доверието си в хората и вярата си в света изобщо...
На кой му пука???

Дори е забавно...хм, ... смешно е дори.
Смейте се!

Така е по - поносимо...

* * *

На парчета!
Всяко парченце боли със своя бясна, пареща болка
Като частичките от разтурен пъзъл - цветове, форми, детайли, изгубили всякакъв смисъл извън целостта... Физическо усещане за безмислието и безнадежността извън хармонията...
Дали вселената усеща същото, когато ражда черна дупка???
Няма спасение...
И покоят изглежда нереален.
Връхлитат като плиснати легени нечиста вода въпросите.
Отговорите... размити очертания сред недогледно бъдеще...
Наоколо пейзажно се разстила нечие любопитство... лепкаво...
Драскотините от погледи, хлъзгащи обидно съчувствие щипят.
И унизителните разбиращи усмивки, разтегнати в лъстива добронамереност...
Един крясък се стрелва отвън - навътре... Пронизителен в беззвучието си.
Боли.
Безсилни сълзи се размазват по паяжинките на болката, пълзящи по страните.
Светлината потъва в дупките на очите...
Самотно...
Ненатрапчива, избрана, повикана самота.
Като умиране - неизбежна и непонятна.
Отпускам се върху нея.
Друго няма.

ИМПРЕСИЯ

Юли...
Прекрачи през утрото на Джулай, разроши къдрите на още спящото море, разсмя се в лъчите на изплуващото слънце и тръгна бос през Града.
Няколко щастливи улични псета го сподириха с високо размахани опашки...
Чакаха го защото и те го обичат.
По плажната алея човеци събират в шепи богатствата на деня си.
Други човеци все още очакват зазоряването в себе си.
Днешни следовници на вчерашните хипари танцуват френетично на ръба на водата под звуците на "July morning" и "Sunrise".
Краката им пишат стихове върху мокрия от нощния дъжд пясък...
Гларусите четат и ту се смеят, ту крещят от болка...
Кръчмарите броят...
Броят парса, броят счупени чаши, броят пияниците, спящи по масите и... дните до следващия Първи Юли.
Изпод водата ята платерини гледат човеците и мечтаят да са русалки поне за една нощ...
Тази - преди първото юлско утро...
Аз стоя на пясъка и чувам как времето тече през клетките ми...
Приятен шум...

ИМПРЕСИЯ

Пролет,... заля Варна. Окъпа в слънце морето и боклуците по плажната ивица се превърнаха в многоцветна мозайка. Калта, потопила Златни пясъци заискри в златно... Ошари в цветно посивелите усмивки на минувачите. Запали огънчета в очите на младите, на старите,... на подпухналите квартални алкохолици.
В главите на недоуморените се зараждаха стихове, в главите на останалите незнайно откъде зазвуча странно позната мелодия...
Порив за летене облада страхливите. Порив за любов изпълни мизантропите...
Пролет е...

Синкопи

Размъкват се бавно, тътрейки домашни пантофи, дните. Стрелките на милиони стенни часовници рисуват лицата им – сънни и безучастни.
Неглиже…

Времето стои на вратата по пеньоар на големи цветя, с увита в червена сатенена кърпа оролчена глава…
Раменете му потръпват зиморничаво… Единият му крак нервно подритва подпетения чехъл, докато се старае да задържи върху лицето си израза на хладна вежливост.
Неглиже…

По плота на бара се търкалят засъхнали кръгчета от неподсушени чаши - петна от страсти върху захабен чаршаф от хасе.
Отегчени пръсти ги разтъркват бавно и ритмично…
Страстта си отива, остават петната.
Неглиже…

Косата на една провлачена събота се спуска на изтощени провиснали струйки – без блясък, без форма, с прокарали сивеещи корени…
Скучно пътуване от петък – до неделя.
Неглиже…

Рибите любопитно заничат под полите на морето, раздиплени от вятъра чак до главата на вълнолома… Смеят му се…
Бельото му - пълно с пясък и водорасли.
Неглиже…

Под очите на утрото се вдълбават тъмните сенки на нощта. Дъхът му – застояло следнощно крайбрежие… Вятърът бръска и четка зъбите му… Бели пръски пяна по пясъчната ивица…
Неглиже...

* * *

Ще си свия цигара от белия лист
на една училищна тетрадка
и ще забравя, че вече не пуша...
Уморих се да дишам гладко.

Искам пак да ме стяга въжето от дим,
да изстива кафето ми в мрака,
и да се щурам нощес пешеходна,
безпосочна, безсънна, някоя...

Разпиля ме на дните спокойният теч...
Несмутима,...стабилна,... и мъдра...
Господи, дай ми една безизходност,
след която към вход да тръгна.

Дай ми страшната участ на вълк-единак
остави ме без дом и приятел...
Искам единствен крилат, необязден
моят стих да препуска с вятъра...

На моя град

И аз вървя по тях и ме прегръщат
на улиците многопръстите ръце,
и ме очаква разтуптяна къща
като голямо, любещо сърце,

и ласкави асфалтови целувки
покриват босите ми ходила...
Завръщам се, измита от преструвки -
каквато в детството си съм била.

Усмихва се кварталната градина
и ми намига старият маяк...
Преди отново нейде да замина,
докосвам с устни стихналия бряг...

С морето се сбогуваме по мъжки -
докосване на длани и вълни...
На пяната мастилените пръски
по пясъка изписват:"Остани..."

На сина ми

Разтвори замръзналите си очи
и пропусни пожарената болка
на хилядите слепи.
Дълбоко в себе си я пропусни,
дълбоко в себе си...

Протегни замръзналите си ръце
и приюти последните дихания
на хилядите мъртви.
Дълбоко в себе си ги приюти,
дълбоко в себе си...

Разчупи замръзналата си душа
и издигни от истината кръст
за всички лъгани.
Дълбоко в себе си го издигни,
дълбоко в себе си...

А после, нека е езикът ти камшик,
и устните ти нека са двуостри ножове,
и нека под нозете ти умират с вик
и фанатици и безбожници,

и нека са обагри в кръв света,
и нощ за всички дуги да е твоят ден...
Дори в самото дъно на калта,
тогава ти по-чист ще си от мен...

От другата страна на брега

Не отпускай веслата, рибарю,
не ги отпускай, проклетите.
Морето е уморено, вълните са стари,
астматични са ветровете.

Не навеждай главата си, Морски,
не я навеждай - лудата...
Отровиха рибата лошотиите хорски...
Напий се до полуда.

Не продавай душата си, боцмане,
не я продавай - грешницата...
След плаването остават спомени,
за тъмното да са свещици..

ЗАЗОРЯВАНЕ

Разпръсва тихо пясъкът под стъпките
силициевото си очакване на утрото...
Разрошена от нощното си блудство със небето
луната трескаво прибира дрехата си,
захвърлена върху вълните...
Лениво плъзва слънцето ръцете си
по топлата задъхана повърхност на морето...
Полягат водораслите по пясъка -
засрамени свидетели на чужда ласка...
Една дъга - нахално многоцветна
извива своята снага ракитена
през хоризонта...
Съмва се...

Една жена прегръща лудо вятъра
и пее тихо срещу слънцето - на себе си...

Несподеленото...

 1987

На Сашо Минков /Златния/

Мигове като утра на юли,
чакани безкрайно дълга нощ...
Юли е далеч, а вятър брули
гнили плодове в издънен кош.

Лунен лъч в разбито огледало
отразява лъчезарен кръст.
Миг живот и... времето е спряло...
Всичко истинско е просто пръст

Шепа време... Как да го опазиш?...
Пръстите си свиваш във юмрук.
Миг за обич, после миг - да мразиш,
после... Няма после. Край. До тук.

Спри. Не брой минутите. Живей ги
тези мигове - лъжец, правдив,
грешен, свят, добър и зъл... Пилей ги.
Да умира може само жив.

ЖП

 30 September 2010

На Мартин Антонов и на семейството му с всичката ми обич!

Преди 5-6 години,преминавайки тихичко през "трудната" възраст, едно "мое" дете каза на майка си: "Влизаш ми в ЖП-то"... После великодушно обясни, че ЖП е абревиатура за "житейско пространство".
От тогава знам, че съм гара...

Кой ли вятър не вя къдрите на косата ми докато напълно ги изглади и посипа със сивкав прах... Животът ми ту трака  монотонно по широки и тесни релси, ту дерайлира... За щастие без човешки жертви, а кой знае,... може би и с такива, но останали вън от статистиките...щото никой не води статистика на умиращите късчета душа...
Докато го следвам усещам, че ставам влак...

Подреждам си вагоните... Синът ми,... Семейството ми,..  Приятелите ми,... Работите ми,... Музиката ми,... Стиховете ми,... Риболовите ми... Фейсбука ми... Дълга е композицията... и добре натоварена.

Превозвам всякакви пътници и товари. От начална - до крайна спирка и обратно. Началните и крайните спирки ги определят диспечерите. Диспечерите ги избирам аз.

И РСВ има. Там прежалват изпуснатите влакове и разреждат с алкохол втечненото време закъснелите пътници. Аз съм техния влак. За някои съм била и последна спирка.

Спалните вагони са за ценители. Любители на нощните пътувания. Те обичат равноделния ритъм на колелетата: Додес-ка-ден,... додес-ка-ден.../Така звучала мелодията на колелетата на японски. Знам го от един японец/

Приближаваме спирка за прекачване. Моля, освободете ми ЖП-то.

Тълковен речник на съвременния сивриянски език

29 September 2010


Дилаф - двусловие
Боздуган - лидерът на ДПС по чорапи
Кърлеж - полевъд-лентяй
Политическият опонент на Путин - Путаут
Бушон - стърчащ храст
Тумор - термин от бриджа - два последователни пъти "мор"
Туба=баба= женски прародител
Купол - полицията на Кин-дза-дза
Курник - човек с нецензурен прякор
Бонак - човек с добра перисталтика
Труман - истински мъж
Джамбуре - стъклена каца
Любеница - руска банда - на френско турне
Папагал - ватикан с френски произход
Шансон - късметлийство
Билет - бивш едноличен търговец
Брускет - котка, която умее да плува бруст
Гърне - антоним на гърда
Бонзай - хубав заек
Политик - човек с множество тикове
Лапсус - лапай и мълчи
Беден - спомен за отминала светла част от денонощието
Какавида - Сестрата на Вида Пиронкова /сега нека доказва, че няма сестра!:)/
Уникат - профсъюза на катаджиите
Арменец - не Армеец

За телевизията и "неповдигаемите камъни"

 14 December 2009

Всичко, изложено тук от мен е инспирирано от Дилов - син, за който се говори, че няма в дома си телевизор.

Понеделник - сутрин. 9,30 часа. Гледам телевизия... Да ме пита Дилов-син защо!?!... Мрачно време... Римско... Хляб и зрелища... Хлябът по- не го показват... Затова пък зрелища... дал Бог...

"Здравей България", виж на какво са ти способни българите... Тежка форма на жълтеница в медийната къща... Нужна е карантина, но кой да я постави?!?... СЕМ-ки и бонбонки...

Преекспонирана и мултиплицирана грозота, мерзост, пошлост... Да не би да забравят людете, че са от кал и... да си стоят в нея...

Важно е!!! ДА ВИДИМ "кръвта на простреляния в нощна престрелка с полицията бандит" край Пасарел... Телевизионерския екип търчи с вси сили към мястото с локвата кръв, за да я заснеме от близо и да ми я покаже... Това се казва новина, това е то да отразяваш събитията... Ето тази локва кръв ми липсваше в колекцията кървави локви, която телевизиите ми събират...

Защо ли, обаче, никой не се интересува дали искам да я гледам тази кръв, дали видът и ще ме научи на нещо важно за живота ми, дали ще го направи по-смислен и красив този мой живот... На кой му пука?!?... Важното е да има зрелища за тълпата... Важно е "кръв да се лее" като река...

В последната петминутка на сутрешния блок е мястото на културата... Пет минути... На толкова оценяваме времето, нужно ни за различни от зрелището неща... То и за какво ли са и повече минути на културата... освен, ако не се е трансформирала в скандал, който ПРОДАВА...

Отишъл си е един от "неповдигаемите камъни" на театъра в България. Тихо, без кръв...
Една изкуствоведка с потъмнели от мъка очи изрича: "Не искам да си отиват хората като него от живота ни"... А аз се запитвам дали такива хора изобщо искат да идват в този ни живот???...

Маестро Азарян спусна за последен път завесата... Не остави кървава локва... Остави идеята си за театъра и за живота и онези, които да я помнят и раздават... на нас.

Мръсно време... Киша и локви... кървави...
Петте минути изтекоха.

Сбогом, Маестро!

Среднощни безсъници, или "Дошло е време за "Дошло е време"

Мисля си за националната толерантност и за съдбата на нацията в глобалния свят. Не крия, че въпросът за мен е твърде личен. Бивайки потомка на две нации /и двете малки!/ проблемът с националното самоопределение винаги е стоял пред мен. Каква съм всъщност - българка, или арменка? Ако трябва да съм откровена, никога не съм чувствала Родина някоя различна от тези 111 000 квадратни километра територия / огромно пространство за скромната ми персона/, а най-малко съм отнасяла понятието към земята на отнетия Арарат. Но от друга страна, всеки контакт с арменската култура - музика, литература, танц и арменския бит, събужда някакво подсъзнателно усещане за дом. Сякаш заговаря историческата памет на клетките...

В последно време в общественото пространство широко се вихри темата за националността. Една политическа партия набра доста голям дивидент, залагайки на националистичната карта. Двадесетгодишният ми син, който по национален признак би следвало да се отнесе към някакъв обобщаващ кавказко-балкански генотип:))) /баща му е потомък на македонец и влахкиня, а своя произход вече споменах/, прояви по време на отминалите избори доста обезпокояващи за мен изблици на краен национализъм /разбирайте български такъв/. Забелязах, че доста от неговите приятели също изглеждаха склонни да приемат за нормален един от лозунгите на ОНАЗИ партия: "България - за българите". Казах само обезпокояващи, тъй като, очевидно от младата възраст и нулевия политически опит на тези момчета, възгледите им не са плод на собствен, осъзнат и направен избор, а на медийните фойерверки на предизборните кампании.

И все пак,... става реч за мен и мнозината менеподобни, както и за нашите деца.
Ако 46 години съм живяла със съзнанието, че "Аз съм Българче", ако 82 годишният ми баща /арменецът!!!/ през целия си живот се е възприемал като българин, ако хиляди като нас - гърци, евреи, турци, цигани, сърби, руснаци /а напоследък и англосаксонци дори!/, живеят и свързват част от миналото си, настоящето и бъдещето си с България, ако и националността им да не е "чиста" българска, тази България е и за тях. Защото България няма да има ако няма хора, които искат да бъдат тази България, без зависимост от своя генотип.

Позволих си да напиша всичко до тук, за да потърся мнението на други хора, дали вече не е време да започнем да се делим не по национален, а по човешки признак? Дали страхът от загуба на национална памет не е пречка за свободното развитие на много нации? Интересно ми е какво мислите...

...Земята, инак, знаем къде се намира върху картата на Галактическия стопаджия:)) И се чудя дали тя накрая няма да осъзнае, че хилядолетия сме умирали заради нея, и да ни отговори със същото, като умре ПОРАДИ нас.