Сигурна съм, че повечето от вас, също като мен обичат балоните. Пъстроцветни, с най-различна форма и големина, те съпътстват всяко забавление. Едва ли има човек, който да не се усмихне, като види балон. Е, признавам, усмихвам се и аз. Напоследък, обаче срещам все повече балони, които гасят усмивката ми и предизвикват дълбоко в съзнанието ми онова "пук!", което още от детството е белег за разочарование.
Те са белезникави /с осезаемо сиво/ на цвят. Обикновено са големи и колкото по-надути са, толкова по-безличен е цветът им. Формата им се мени, заради дефекти в гумата. Понякога са пълни с хелий /тогава летят високо и променят гласа си/, понякога - с обикновен, градски въздух, от който нито летят, нито нещо променят. Просто си седят, където ги сложиш - надути, огромни.
Ако попаднат в детски ръце, онези - хелиевите самодоволно литват високо, високо, докато в това си самодоволство съвсем забравят кои са и завършват с едно нечуто от никого "пук!". Само по някое време, от високото на земята цопва овлажнена гумена дрипа, която единствено уличните кучета забелязват и настървено я лаят, защото кучетата са далтонисти и не си падат по неща, които нямат мирис.
Другите - онези - с въздуха - седят големи и безцветни, докато забързана цигара, или палава детска ръка пробие гумата и освен оглушителното "пук!", наоколо се разнася зловонна миризма на спарена гума и мръсен градски смог.
Такива са хората - балони. Гумени, надути, пълни със зловония, или напълно лишени от миризма, искрящи в станиолен блясък, или просто безцветни гуми, които пълнят интериора на всяка публичност. Извадени от публичния контекст, обаче, те са никому ненужни ластични продукти, от които не се очаква нищо друго, освен едно беззвучно, или дразнещо с безмислието си "пук!"
"Балонът се надууува, надууува, надуууува!
Надувайте, момчееета! Да станеее нааа пааарчееетааа!
ПУК!"
/напев от популярна детска игра/
