***

Математиката винаги е била най-лесният и правдив начин да си обясниш света, ако страдаш от... излишък на въображение.

ВЛЮБЕНО ВЪВ ВЯТЪРА ГЛУХАРЧЕ

Прескачам буци време... Калдъръм
е пътят ми, но го вървя, макар, че
неотменимо ясно е, че съм
едно обречено на вятъра глухарче.

По избеляла маса за барбут
живота си търкалям, като зарче.
Печалбата единствена и тук
е туй обречено на вятъра глухарче.

От скъсан облак пада тежък дъжд,
тревата е превито, тъжно старче...
Но, виж – стърчи в подгизналата ръж
онуй обречено на вятъра глухарче.

Скалата щом във пясък се смири,
онези "две монети" ще похарча.
И там - над Лета - дълго ще искри
целунатото ми от вятъра глухарче...

Сезонът на костенурките

Седиш си с аверите, пиеш си кротичко, каквото - там, обменяте стихийно по някоя бледа мисъл и, изведнъж, онзи - "новият", най-тихият /дето само святкащият му на моменти поглед, като пулсар регистрира присъствието му/, изговаря три поредни изречения. Само три. По едно - за изтриване на всяка от трите координати на онова, което до преди миг си наричал ценностна система и, в което, би се заклел.


След като отмине усещането, че си си изял сърцето и тамтамите на пулса отечат, взривили вестибуларния ти апарат, идва безтегловност.


Четирите костенурки, на които се е крепил светът ти, са хукнали нанякъде, опровергавайки биологията си и само следите от опашките им изписват на костенурчи език:“Ти гониш!“


Добре, де! Много ясно, че участвам в гоненката! Само да си намеря отправната точка и стартовата линия, някъде в транслациите на тази внезапна нова геометрия...

Тръни

Чакай малко!!!... 

Ти, Който създаде битието, Който от слово сътвори материята, Който роди светлината и мрака... Ти, Който ме направи от мрак, от кал, от низост, от страсти, от похот, от пороци, от гняв, от злопаметност, от гордост, от алчност, от леност, от слабост, от грехопадение... 
Защо изля върху ми милостта Си и ми показа светлината и пътя Си? 
Защо ми даде съвест? 
Защо ми посочи закона Си? 
Защо ми откри любовта Си? 
Защо ми отреди страданието на избора без алтернатива?...

...Усмихваш ли Се? 
Радва ли Те, което виждаш в душата ми? 
Приемаш ли жертвата на сълзите от сърцето ми? 
Тръните Ти ли са делът ми под слънцето?... 
Тръните ли?... 

Чакай малко...

Ти, който Си на небето, помилвай мен - грешната и не отвръщай лицето Си от мен... 
И, ако Си ме изпратил за тръните Си, то не ме оставяй да погина без да позная и цветовете Ти... 

Амин.

Паяжини

Те са фини, изключително здрави и лепкави... 
Паяжините...

Паяжини от изгубили вътък думи,... от изгубили посока пътеки,... от изгубили смисъл отношения,... от изгубили цвят места,... от изгубил радост живот...

Оплитат ъглите ми - концентрични, симетрични, геометрично съвършени. Затлачват изходите на Лабиринта. Пречупват измамно светлината. Живи, фини, чувствителни на едва доловим трепет. Гладни за мекото, топло и пулсиращо на живота. Сгъстяват сплита си, увиват се в конични тунели, като улеи, които водят винаги единствено към хищната уста на онова, след което няма нищо...

...Малка прозрачна еднодневка, впримчена в безпосочията на паяжините, литвам по улея към най-тясното на гърлото му. 
Мракът привлича дори по-силно от светлината... 

Любопитството е единственото, което е по-силно от онова, след което няма нищо... 
И, миг, преди да изгубя завинаги залеза, разбирам, че страшното, което стои в мрака, гладно за живото на крилцата ми, съм самата аз.

След което, спокойно утолявам глада си... 

...Не пускай паяците! Късай паяжините! Гори ги!...

Ако не искаш да станеш храна на собствения си мрак...