Това е нещо, което съм си написала на днешната дата преди година. Навярно, отново съм пътувала за някъде. Породата ми е пътница...
...Шумно място са гарите.
Пъпли народ напред-назад, жужи въздухът от човешка глъч, свирят локомотивни свирки, гъгне монотонно, на равни интервали, глас по радиоуредбата... "тоя влак - в толкова часа - на този коловоз,... онзи влак - в толкова часа от онзи коловоз...
И, както стоиш на гарата, изгубен в гълчава, гледаш - задава се влак. Забързан, лъснат, свирката му отдалеч се чува, в твоята посока се движи... Твоят! Хващаш раницата, едва го изчакваш да намали, успяваш някак да се промушиш между тела, куфари и кошници и се качваш.
И потегляш... И, колкото набира скорост влакът, отдалечавайки те от шумната гара, толкова по-радостно и ведро тупти сърцето ти. От прозореца гледаш стари места с нови очи, врътва се светът и му усещаш въртенето, хората в купето, някак ти стават близки, даже по някоя дума прехвръква помежду ви... Тракат колелетата по релсите, а не теб ти звучат латино-ритми в главата и се виждаш пристигнал там - на твоето място, щастлив, танцуващ...
И затваряш очи...
... И от танца те вади гласът на кондуктора: "Ама, Вие сте объркали влака! Трябва да слезете още на първата гара и да се върнете обратно, за да се качите на Вашия!"...
Идва гарата. Слизаш сконфузено, като непълнолетен, когото фейс-контролът е закопчал в дискотека след вечерния час. Латино-ритмите отминават затихващо, светът продължава да се върти там - зад прозорците на купето, пътниците продължават да са си близки. Просто, това не е твоят влак...
Казват, че за всеки влак има пътници. Някои пътници, обаче, така и не успяват да се качат на своя влак.
Затова, край някакви малки странични гари виждаме хора, които стоят и просто гледат влаковете.
И, понякога, махат с ръка...
