Мъж, който ми е симпатичен, наскоро ме нарече високомерна... Беше ме прочел така:
И се замислям, колко различно разбираме високомерието...
Всеки - от камбанарията си...
Наричали са ме високомерна неведнъж в живота ми. Хората са толкова втренчени в собствените си маски и в измислените си надпревари, че им е дяволски трудно да отклонят поглед и да видят другия извън адреналина на състезанието.
Ами, не! Няма състезание. И публика няма...
И това, разбира се, ги дистанцира от ургулешкото надпрепускване по пистата, смесващо в огромен тюрлюгювеч детайлите - човеци, време, места, познание...
Ако искаш да видиш целия пейзаж, се изкачваш там, където няма прегради пред погледа ти и, където, обичайно, няма зашумяване. Където спираш и фокусираш, а тишината обостря сетивата ти и ги прави възприемчиви дори за неща, които същността ти би отхвърлила в "калъбалъка" на гонката. И, докато приемаш тях, приемаш и себе си в пресечната точка. И се учиш на изкуството да бъдеш сам...
Високомерието, мисля, е най-съзнателно обживяната самота. И, повярвайте ми, последното, което му е нужно, е публика и свидетелства...
