Откакто живея в страната на хобитите и съм обградена от вещици
на метли, непрекъснато ме избива на желания. И все - по три! Да рече човек, че
със златни рибки са ме захранили навремето...
Всъщност, трябва да призная, че желанието ми е само едно. Но аз я карам, като Мечо Пух: "Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед!" И, нали хубавите неща ставали до три, та и аз си искам моето "гърненце с мед" по три пъти.
Покрай меда, обаче, се сещам, как на 5 години, една събота, на връщане от градската баня в Шумен /тогава в този град, на пазаря, имаше градска баня, която работеше, но за нея ще разкавам друг път/ маминка ми /светлина на душата й/ реши да отидем на гости на "учителката Ганка"...
Учителката Ганка беше стройна, възрастна, беловласа жена, пълна с интересни истории, със забавни за едно 5 годишно хлапе игри и... с няколко кошера пчели, които даваха чуден акациев мед. Медът беше акациев защото покрай коритото на Боклуджа /така старите казваха на река Поройна, която дели Шумен на две/ по онова далечно време растяха множество акации.
Та, връщам се на онзи съботен ден, когато маминка ми реши да посетим учителката Ганка. Къщата й беше на ъгъла на улиците Алеко Константинов и Васил Коларов /тогава! сега нямам идея, как са я преименували/, а вратата отбелязваше този ъгъл. Като я преминеше, човек се озоваваше в друг свят. Огромен, отлично поддържан двор, засаден с цветя за всеки сезон, с красиви калдъръмени алейки, очертани с ниски, варосани каменни блокчета. Между цветята - плодни дръвчета, също с варосани до някъде стебла. И огромен вековен орех, чиито ядки са най-вкусното нещо, което съм яла с името "орех".
Влизаме с маминка през портата, минаваме по централната алейка, която води в къщата и почукваме на вратата. От прозореца се вижда, как учителката Ганка оставя нещо, с което се е захванала, и тръчва да ни отвори. Влизаме и докато двете жени си разменят любезности, моите прясно изкъпани къдри вече се веят из стаята и две ококорени любопитни очи не оставят непроверено нито едно ъгълче от чистото, красиво подредено пространство. Снимки на класовете, които е водила в училище "Илия Ре Блъсков", снимки от сватбата й, снимки от екскурзии из България, снимки от продукции в читалище "Добри Войников"... Целият живот на една българска учителка от 60-те - в обрамчени фотографии. Върху масата, обаче нещо привлича погледа ми. Там, над бялата, бродирана от самата стопанка, покривка, на която обикновено стои ваза с цветя от двора, е застлана мушама и връз нея е сложена голяма тенекиена кутия, около която, като войници са подредени еднолитрови искрящо чисти буркани. Компотенето винаги е било обект на интереса на всяко дете от махалата. Аз никак не правя изключение и, решила, че ще стана свидетел на компотене, незабавно щуквам към масата с бурканите, изплъзнала се от погледа на маминка, чиято основна функция е "да ме държи изкъсо". На масата, обаче, ме чака изненада. Няма нито един плод! А аз на тази достолепна възраст, вече ОТДАВНА знам, че като има компотене, наоколо гъмжи от плодове. Любопитството ми и до ден днешен няма стопери, та в онази ситуация, на мига изстрелвам въпроса си: "За какво са ти тези празни буркани, лельо Ганке?" Гласът ми извиква вниманието на двете жени. Маминка ми изсъсква нещо от рода: "Ти къде се вреш по къщата на жената, бе, магарица такава!", но магарицата вече е постигнала целта си и учителката Ганка тръгва да ми обяснява, как е приготвила бурканите, за да пресипе тазигодишния мед от тенекията - в тях. Веднага, след това обяснение, тя ме пита, дали искам да си хапна пресен мед. Е,... пита ли се 5 годишен Мечо Пух, дали иска да опита пресен мед? Иска, разбира се! Иска и още как!
Всъщност, трябва да призная, че желанието ми е само едно. Но аз я карам, като Мечо Пух: "Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед!" И, нали хубавите неща ставали до три, та и аз си искам моето "гърненце с мед" по три пъти.
Покрай меда, обаче, се сещам, как на 5 години, една събота, на връщане от градската баня в Шумен /тогава в този град, на пазаря, имаше градска баня, която работеше, но за нея ще разкавам друг път/ маминка ми /светлина на душата й/ реши да отидем на гости на "учителката Ганка"...
Учителката Ганка беше стройна, възрастна, беловласа жена, пълна с интересни истории, със забавни за едно 5 годишно хлапе игри и... с няколко кошера пчели, които даваха чуден акациев мед. Медът беше акациев защото покрай коритото на Боклуджа /така старите казваха на река Поройна, която дели Шумен на две/ по онова далечно време растяха множество акации.
Та, връщам се на онзи съботен ден, когато маминка ми реши да посетим учителката Ганка. Къщата й беше на ъгъла на улиците Алеко Константинов и Васил Коларов /тогава! сега нямам идея, как са я преименували/, а вратата отбелязваше този ъгъл. Като я преминеше, човек се озоваваше в друг свят. Огромен, отлично поддържан двор, засаден с цветя за всеки сезон, с красиви калдъръмени алейки, очертани с ниски, варосани каменни блокчета. Между цветята - плодни дръвчета, също с варосани до някъде стебла. И огромен вековен орех, чиито ядки са най-вкусното нещо, което съм яла с името "орех".
Влизаме с маминка през портата, минаваме по централната алейка, която води в къщата и почукваме на вратата. От прозореца се вижда, как учителката Ганка оставя нещо, с което се е захванала, и тръчва да ни отвори. Влизаме и докато двете жени си разменят любезности, моите прясно изкъпани къдри вече се веят из стаята и две ококорени любопитни очи не оставят непроверено нито едно ъгълче от чистото, красиво подредено пространство. Снимки на класовете, които е водила в училище "Илия Ре Блъсков", снимки от сватбата й, снимки от екскурзии из България, снимки от продукции в читалище "Добри Войников"... Целият живот на една българска учителка от 60-те - в обрамчени фотографии. Върху масата, обаче нещо привлича погледа ми. Там, над бялата, бродирана от самата стопанка, покривка, на която обикновено стои ваза с цветя от двора, е застлана мушама и връз нея е сложена голяма тенекиена кутия, около която, като войници са подредени еднолитрови искрящо чисти буркани. Компотенето винаги е било обект на интереса на всяко дете от махалата. Аз никак не правя изключение и, решила, че ще стана свидетел на компотене, незабавно щуквам към масата с бурканите, изплъзнала се от погледа на маминка, чиято основна функция е "да ме държи изкъсо". На масата, обаче, ме чака изненада. Няма нито един плод! А аз на тази достолепна възраст, вече ОТДАВНА знам, че като има компотене, наоколо гъмжи от плодове. Любопитството ми и до ден днешен няма стопери, та в онази ситуация, на мига изстрелвам въпроса си: "За какво са ти тези празни буркани, лельо Ганке?" Гласът ми извиква вниманието на двете жени. Маминка ми изсъсква нещо от рода: "Ти къде се вреш по къщата на жената, бе, магарица такава!", но магарицата вече е постигнала целта си и учителката Ганка тръгва да ми обяснява, как е приготвила бурканите, за да пресипе тазигодишния мед от тенекията - в тях. Веднага, след това обяснение, тя ме пита, дали искам да си хапна пресен мед. Е,... пита ли се 5 годишен Мечо Пух, дали иска да опита пресен мед? Иска, разбира се! Иска и още как!
Настаняват ме, мигом, на масата, върху висок стол, от който с голям кеф мога да си клатя краката, без маминка да мърмори. Пред носа ми се появява голяма купичка за компот, която учителката Ганка напълва с мед от тенекията и ми връчва лъжица. После двете жени сядат на столовете си, около масата и потъват в женските си разговори, доволни всяка по своему. Едната, че ме е зарадвала, а другата, че поне 10 минути няма да се чува гласът ми, изстрелваш всякакви въпроси, чиито отговори не търпят и миг отлагане. Аз, пък, си седя на стола, клатя си краката и кусам с лъжицата мед. Ако към онзи момент бях чувала за Гьоте, сигурно щях да си повтарям на ум:"О, миг, поспри!" Но... аз и хабер си нямам от Гьоте. Единственото, което си мисля е маминка ми да не реши да си тръгнем, преди да съм видяла дъното на паничката си и се трудя много усърдно да го намеря. Точно, когато тя става и казва "Хайде! Тръгваме!", паничката ми е така основно облизана, че спокойно може да й се спести масрафа за миене. Поемаме към къщи. Разстоянието от две пресечки, обаче, се оказва изключително трудно за преодоляване! Още в мига, в който ме свалят от стола, усещам, че нещо не е наред. По пътя към къщи нещата се влошават. Гади ми се и ми се вие свят. Размрънквам се жално. Маминка ме поглежда. Помисля малко. После, като същински Шерлок Холмс, пита:"Ти,... всичкия мед ли изяде?" "Всичкия!" - с гордост на отличник отвръщам, въпреки гаденето. "Е, браво!... - плесва се по бедрата маминка. - "Магарица! /Два пъти магарица - за два часа, показва, че много здраво съм сгазила лука/ Ами, то... от това ти е лошо, бе, дете! Може ли така, като невидяла да ядеш мед! Медът е "силна храна"! /като искаше да каже за някоя храна, че не бива да се прекалява, маминка я наричаше "силна"/ Тръгвай да си отиваме по-бързо, че да видим, какво ще те правя!" И ме потътря по улицата, глуха за хленча и стоновете ми. Като се прибираме, съм подложена на опит за удавяне. Кара ме да изпия сигурно два литра вода наведнъж, от което, накрая повръщам. После нещата се оправят, като изключим, че след това не кусвам мед до 40-тата си година...
:)Та, по повод на желанията ми, които са като гърненца с мед,... Явно, не си вземам твърде поуки... Като искам нещо, искам го сичкото - до дъно. Затова, често си патя от сбъднати желания.
:)Но,... както казва Пух мечето, "Колкото повече, толкова повече!"
