На моята пеперуда от светлина - Анета Янкова - Пърликова
Имам приятелка. Анета! Тя е пеперудата от онези трима - безценни, дето им ходя по петите, заедно с таралежа с розовите очила и костенурката.
Анета е актриса. Но не зная, дали точно така се казва на извънизмерните създания. Даже не знам, колко точно и извън кои мерки е тази моя извънизмерност. Едно е сигурно, Тя е извън.
Наричам я Ана Великана. Има титаничен ръст от 172 сантиметра по скалата на кухненската врата /ОТМЕРЕНИ!!!/ и респектираща маса от около 40 кг с коженото манто, кубинките и дебелия вълнен шал. Има и две очища, които могат да тежат колкото масата на вселената концентрирана в последната точка от многоточието на недовършеното й изречение.. Ако имаш глупостта да се докараш до недовършеното й изречение...
Таралежът с розовите очила й вика "Анче". Те са си стар отбор. Минали са през биография, дълга, колкото биографията на света, в съкратеното издание - адаптирано за два човешки живота. И се обичат. Затова Ана позволява на бодливото копеле да й вика "Анче". Не съветвам други да опитват!
Костенурката и вика "Коза". Това го вика само, щото представата й за любовта стига до единия кози рог. Всъщност, никак не е вярно, че го вика, защото дори с коруба, дебела, колкото земната мантия да е, и тя не е дотам безразсъдна. Само си го мисли, а на глас изрича бързичко и с известно смутолевяне "Кози сте вий две!", което по правило е насочено към нас - двете с Ана Великана. Умно! Защото покрай мен има шанс на старото земноводно да му се размине онзи поглед, с последната точка от многоточието.
Та,... Ана!
Докато тътря отегчено климакса си, като подпетени пантофи, единствената ми връзка с нормалността са разговорите с Ана - Великана. Всъщност,... май не му се казва точно разговор на това - нашето. Едно нещо, което започва някъде сутринта между първата и втората глътка кафе, продължава с кафето в 10.00, добавя се към млякото на кафето в 12.30, преминава негаво в ранното следобедно кафе лате в 14.50, опъва кожата със силното двойно кафе в 16.30, стяга мускулите с нес кафето в 19.00 и от там нататък бълбукането му в каната за шварц кафе спира някъде призори, когато и двете с Ана Великана заспиваме. За малко. И си се разхождаме из сънищата. Не! Категорично на това не му се вика разговор. Това е просто кафе. Без което ни една от двете ни не функционира правилно...
От години, изгубя ли си пътеката, или застана пред някой Рубикон, телефонът ми най-неочаквано иззвънява и се чува кадифения плътен глас на Ана:"Как си, Парижанче? Нещо те мисля от два дни. Наред ли е всичко при теб?"...
Хората често говорят за ангели... Сигурно е вярно, че си имаме по един ангел, който е винаги някъде наблизо. Повечето си го представят, като крилато ефирно същество, изплетено от светлина... Аз имам Ана. Сигурна съм, че зад вечните си огромни и различни по дебелина /според сезона/ шалове, крие крилата си. И носи тежки кубинки, за да не я отнесе някой вечерен бриз.
Понякога, когато кафето е мълчаливо и си седим така, с телефон на ухото двете, Ана изрича нещо - ни в клин, ни в ръкав, и аз го чувам ясно и отчетливо, и знам, че е казано точно в този момент за мен, и е важно да го запомня, и го помня. А, после, ако питам Ана, защо ми го е казала, тя, или изобщо не помни, че е изговорила нещо, или мълчанието й става изведнъж тежко, като погледа и в края на някое многоточие и я чувам, как ми отговаря:"Не знам, Парижанче... Така ми дойде отвътре. Има неща, които няма как да знаем, но... ги знаем. То е, като спомен... Спомен за звън"...
После до късно пием кафе с Ана...
