Две жени на по чаша думи - в тъмния ъгъл на бара

Ако кликнете нехайно тук, можете да подслушате разговора на две жени на път, пресекли пътищата си на по чаша думи в тъмния ъгъл на бара. Едната съм аз - Парис Сивриян, която спокойно мога да бъда наречена Пантелей Пътник, а другата е Мека Мара, по собственото й определение, по-известна, като Мария Станкова - музикант по образование, писател по призвание и... също Пътник - по благословия и наказание.

Женските разговори са хаотични и се въртят около вечните теми. Навярно, защото жените сами са хаотични и са една вечна тема.

За сбъднатите в мрак сенки, за крилатите корени, за малките мъже от розовите телефонни линии, за големия мъж, комуто принадлежи Пътя, за гнева и скуката, ще си говорим без цензура с писателката Мария Станкова – една Мека Мара, която ходи с твърди стъпки след себе си.

Барът отваря. Барманът е в настроение и е щедър, а жените в тъмния ъгъл – словоохотливи...

Гари, влакове, пътници...

Това е нещо, което съм си написала на днешната дата преди година. Навярно, отново съм пътувала за някъде. Породата ми е пътница...



...Шумно място са гарите.

Пъпли народ напред-назад, жужи въздухът от човешка глъч, свирят локомотивни свирки, гъгне монотонно, на равни интервали, глас по радиоуредбата... "тоя влак - в толкова часа - на този коловоз,... онзи влак - в толкова часа от онзи коловоз...

И, както стоиш на гарата, изгубен в гълчава, гледаш - задава се влак. Забързан, лъснат, свирката му отдалеч се чува, в твоята посока се движи... Твоят! Хващаш раницата, едва го изчакваш да намали, успяваш някак да се промушиш между тела, куфари и кошници и се качваш.

И потегляш... И, колкото набира скорост влакът, отдалечавайки те от шумната гара, толкова по-радостно и ведро тупти сърцето ти. От прозореца гледаш стари места с нови очи, врътва се светът и му усещаш въртенето, хората в купето, някак ти стават близки, даже по някоя дума прехвръква помежду ви... Тракат колелетата по релсите, а не теб ти звучат латино-ритми в главата и се виждаш пристигнал там - на твоето място, щастлив, танцуващ...

И затваряш очи...

... И от танца те вади гласът на кондуктора: "Ама, Вие сте объркали влака! Трябва да слезете още на първата гара и да се върнете обратно, за да се качите на Вашия!"...

Идва гарата. Слизаш сконфузено, като непълнолетен, когото фейс-контролът е закопчал в дискотека след вечерния час. Латино-ритмите отминават затихващо, светът продължава да се върти там - зад прозорците на купето, пътниците продължават да са си близки. Просто, това не е твоят влак...

Казват, че за всеки влак има пътници. Някои пътници, обаче, така и не успяват да се качат на своя влак.

Затова, край някакви малки странични гари виждаме хора, които стоят и просто гледат влаковете.
И, понякога, махат с ръка...

Тук - сега...

Картина: Христо Янков - Осата

Идва внезапно. 

Концентрирано. 

Силно. 

В диафрагмата. 

Като удар, планиран от боксьор - професионалист. 

И те оставя без дъх, без воля, без смисъл да продължиш следващата секунда. 

Онова, което те задържа на крака, е инат. 

Инатът ти е вроден. 

Най-хубавите ти неща са ставали на инат. 

И най-лошите...

Имитираш живот, докато онова, което до преди миг е било сърдечен мускул, конвулсира дори на квантово ниво. 

Силата на болката е такава, че обезмисля самото понятие за болка. 

Това сигурно се нарича смърт, но познанията ти за смъртта се изчерпват с отрицанието й, а, точно сега, изобщо не ти е до отрицания. 

До нищо не ти е. Едничката мисъл, около която осколките ти гравитират, е да не си тук сега. Ударът, обаче, е разчистил всичките ти скривалища и „другаде“ просто вече не съществува. 

Има само тук и сега... 

И метален вкус на кръв в гърлото ти. 

Защото си сдъвкал сърцето си...