Гари, влакове, пътници...

Това е нещо, което съм си написала на днешната дата преди година. Навярно, отново съм пътувала за някъде. Породата ми е пътница...



...Шумно място са гарите.

Пъпли народ напред-назад, жужи въздухът от човешка глъч, свирят локомотивни свирки, гъгне монотонно, на равни интервали, глас по радиоуредбата... "тоя влак - в толкова часа - на този коловоз,... онзи влак - в толкова часа от онзи коловоз...

И, както стоиш на гарата, изгубен в гълчава, гледаш - задава се влак. Забързан, лъснат, свирката му отдалеч се чува, в твоята посока се движи... Твоят! Хващаш раницата, едва го изчакваш да намали, успяваш някак да се промушиш между тела, куфари и кошници и се качваш.

И потегляш... И, колкото набира скорост влакът, отдалечавайки те от шумната гара, толкова по-радостно и ведро тупти сърцето ти. От прозореца гледаш стари места с нови очи, врътва се светът и му усещаш въртенето, хората в купето, някак ти стават близки, даже по някоя дума прехвръква помежду ви... Тракат колелетата по релсите, а не теб ти звучат латино-ритми в главата и се виждаш пристигнал там - на твоето място, щастлив, танцуващ...

И затваряш очи...

... И от танца те вади гласът на кондуктора: "Ама, Вие сте объркали влака! Трябва да слезете още на първата гара и да се върнете обратно, за да се качите на Вашия!"...

Идва гарата. Слизаш сконфузено, като непълнолетен, когото фейс-контролът е закопчал в дискотека след вечерния час. Латино-ритмите отминават затихващо, светът продължава да се върти там - зад прозорците на купето, пътниците продължават да са си близки. Просто, това не е твоят влак...

Казват, че за всеки влак има пътници. Някои пътници, обаче, така и не успяват да се качат на своя влак.

Затова, край някакви малки странични гари виждаме хора, които стоят и просто гледат влаковете.
И, понякога, махат с ръка...

Тук - сега...

Картина: Христо Янков - Осата

Идва внезапно. 

Концентрирано. 

Силно. 

В диафрагмата. 

Като удар, планиран от боксьор - професионалист. 

И те оставя без дъх, без воля, без смисъл да продължиш следващата секунда. 

Онова, което те задържа на крака, е инат. 

Инатът ти е вроден. 

Най-хубавите ти неща са ставали на инат. 

И най-лошите...

Имитираш живот, докато онова, което до преди миг е било сърдечен мускул, конвулсира дори на квантово ниво. 

Силата на болката е такава, че обезмисля самото понятие за болка. 

Това сигурно се нарича смърт, но познанията ти за смъртта се изчерпват с отрицанието й, а, точно сега, изобщо не ти е до отрицания. 

До нищо не ти е. Едничката мисъл, около която осколките ти гравитират, е да не си тук сега. Ударът, обаче, е разчистил всичките ти скривалища и „другаде“ просто вече не съществува. 

Има само тук и сега... 

И метален вкус на кръв в гърлото ти. 

Защото си сдъвкал сърцето си...

Зелени воини...

Колата се движи по живописен планински път на планината Херц. „Херц“ е немската дума за сърце и се замислям, че наистина се намирам в сърцето на Германия. Във всеки смисъл. 
От двете страни на пътя, като шпалир от храбри оловни войници стоят вековни елхи. Високи, прави,... Някак от самосебе си, в съзнанието на постсоциалистическата ми глава се появява фразата „чисти арийци“. Зеленото им трепти във всичките си нюанси, заради променливото време, а и заради променливите ми мисли. Маслиненото преминава в синьо-зеленото на сенките, или избухва в резедата на младите вейки. Напомнят ми курсантите от военното училище, с които ни организираха „шефства“, докато студентствах в Шумен... Стройни и красиви във военните си униформи, готови да служат и пазят. /Това – последното – вече го има само в американските евтини филмови продукции с подчертано пропаганден контекст./ 

Разсеяна съм. Гледам зеленото на елховата гора и мисълта ми тръгва към едно далечно селце на 2000 км от тук, наречено Тънки рът, където зеленото не „служи и пази“, а помита и последната диря от отминалото човешко присъствие. Природата си възвръща изгубени територии... Колко ли генерации човешки опит са нужни, за да проумее една част от мравките напълзяли Голямото кълбо, че гаранцията за собственото им съществуване е единствено мирът с калта му?... Войната с нея има предизвестен изход. Киплинг го разказа преди доста години.
Докато си мисля за хората на Саксония, много прилични на любимите ми хобити, екологичното бусче, което ме вози към върха на Херц, забавя ход и аз излизам от мислите в главата си, за да погледна със свежи очи през прозореца. Завоите стават все по остри и по стръмни с приблжаването на върха, а строят на дърветата-войници – все по-близо до асфалта. Вглеждам се в пътя. Тъмен, равен и гладък асфалтов килим, чиито чисти ресни едва докосват горската трева от двете му страни. Сякаш най-важно за мравките, които са си направили брод през леса е било да не го наранят...
И точно в този миг на вдъхновен възторг от достолепието и могъществото на „зеленото“, което великодушно ме пропуска през себе си, еко-бусът прави поредния остър завой по стръмното и... ги виждам. Заковават погледа ми, като с пирони, свалени от разпятието. Зелените стражи падат мъртви... Стотици!... Падат също както войниците в битка – посечени, с изтръгнати корени на живота в телата си, понякога, един – върху друг, слаби и сами... Нещо повече – миг, преди да потънат завинаги във водите на Лета, си поставят надгробна плоча... 
Виждали ли сте корени на елха? Те не са дълбоки. Плъзват в кръг под повърхността на почвата – тънки и силни. Когато елхата падне, тя изтръгва целия си корен и той застава в дебелото на стеблото й, като пясъчно-глинена плоча, съхранила паметта за всяка крачка по пътя на воина... 
„В смъртта няма нищо героично...“ – каза преди време един от близките ми приятели, а аз замълчах, за да не влезем в спор... Благословено мълчанието на невежата!...

...Гората на това място беше пълна с дървосекачи. Обясниха ми, че някаква болест поваля елхите и секат, както мъртвите дървета, така и пояс, около тях, за да не се пренесе заразата. Дървосекачите никога няма да разберат честта на воинa...
Когато зъбите на бензиновия трион прережат от дъно дънера на дървото, коренището се захлупва обратно към земята... Като поругана от вандали надгробна плоча...
По пътя на връщане, на средата на асфалтовия килим, току преди градчето, лежеше прегазено лисиче. 
...На война – като на война...