К-Рах, или за калта и приюта.

Картина: Христо Янков - Осата

Прокудата навярно е част от генетичния ми код. Информационен белтък, който се е пресякъл някъде в онзи пожар, заседнал заедно с думата „геноцид“ на гърлото на съвременната политкоректност. 

Прокудата живее в кръвта ми, като ДНК информация за ракова клетка на безприютност. 

Помня К-Рах. „Аз нямам дом...“

Свободата, всъщност, е уютна безприютност.

Търкалят се човешки зрънца  кал по голямата кална топка - в калните ръце на Бога./ Не, не богохулствам. Ако разбирахме, че сътворение без кални ръце няма... нямаше така да се гнусим от самите себе си. Виж, това – последното, наистина е богохулство!/ 

Та, търкалят се калните ни зрънца – всяко, понесло мъничкия си свят, без дори да съзнава, че друг свят просто няма.

Има едни... около 40 години обиколка около себе си, за да вденеш в деня на откровението, че и пустинята ти, и мойсеите ти, и жезлите, и змиите им,... всичкото това не съществува никъде другаде, освен в едно мъничко зрънце кал, търкулнато по голямата кална топка в калните ръце на Бог... 

А Господ?... Господ е образ и подобие – всекиму, според... диаметъра.

Костенурките знаят истината. И дом, и Бог... всичко е под черупката.

Пазете си черупките здрави, ако искате да оцелее светът.

Спокойна и приютена да е нощта ви!

Така ще ме обичаш

Аз ще съм неотменимо в твоята клетка време.

Дяволито ще ти намигам от недопита бутилка,

ще ти изскачам иззад мислите, когато най не ти дреме,

и ще съм пясъка по езика ти от зъби - острилки.

Аз ще присъствам тихичко в пространствата ти празни.

Ще ме виждаш, как – полусянка – из твоите сънища тичам,

ще ми изписва нощем името погледът ти по тавана

и ще го трие на зазоряване...

Така ще ме обичаш.

Куфар

И отново е път... И се нижат край мене вселени и време, и хора.

Този свят е купе второкласно в очукан вагон-ресторант.

Без билет и без спирка за връщане, и вместо дреха, навлякла умора,

тътря куфара си, овехтял и, с изметнат от пътища, кант.

Във прегръдката вярна на тоз Росинант  са любов, и победи, и горест.

Колко пъти го влачих по гари, забравили спомен за влак...

На „Изгубен багаж“ ме е чакал със месеци - мрачен, ключалки сърдито залостил,

Преди мен е пристигал до някой, изтъркан от тръгване, праг.

Стар картонен войник...

Някой ден ще изщракат с въздишка ключалките верни,

ще приседна, ще вдигна капака – имането да преброя.

Чифт обувки за път, стара сламена шапка и шепа  земя, свита в кърпица черна...

Ще прошепна „ Щастливо пътуване“. После ще го изгоря.