Тук - сега...

Картина: Христо Янков - Осата

Идва внезапно. 

Концентрирано. 

Силно. 

В диафрагмата. 

Като удар, планиран от боксьор - професионалист. 

И те оставя без дъх, без воля, без смисъл да продължиш следващата секунда. 

Онова, което те задържа на крака, е инат. 

Инатът ти е вроден. 

Най-хубавите ти неща са ставали на инат. 

И най-лошите...

Имитираш живот, докато онова, което до преди миг е било сърдечен мускул, конвулсира дори на квантово ниво. 

Силата на болката е такава, че обезмисля самото понятие за болка. 

Това сигурно се нарича смърт, но познанията ти за смъртта се изчерпват с отрицанието й, а, точно сега, изобщо не ти е до отрицания. 

До нищо не ти е. Едничката мисъл, около която осколките ти гравитират, е да не си тук сега. Ударът, обаче, е разчистил всичките ти скривалища и „другаде“ просто вече не съществува. 

Има само тук и сега... 

И метален вкус на кръв в гърлото ти. 

Защото си сдъвкал сърцето си...

Зелени воини...

Колата се движи по живописен планински път на планината Херц. „Херц“ е немската дума за сърце и се замислям, че наистина се намирам в сърцето на Германия. Във всеки смисъл. 
От двете страни на пътя, като шпалир от храбри оловни войници стоят вековни елхи. Високи, прави,... Някак от самосебе си, в съзнанието на постсоциалистическата ми глава се появява фразата „чисти арийци“. Зеленото им трепти във всичките си нюанси, заради променливото време, а и заради променливите ми мисли. Маслиненото преминава в синьо-зеленото на сенките, или избухва в резедата на младите вейки. Напомнят ми курсантите от военното училище, с които ни организираха „шефства“, докато студентствах в Шумен... Стройни и красиви във военните си униформи, готови да служат и пазят. /Това – последното – вече го има само в американските евтини филмови продукции с подчертано пропаганден контекст./ 

Разсеяна съм. Гледам зеленото на елховата гора и мисълта ми тръгва към едно далечно селце на 2000 км от тук, наречено Тънки рът, където зеленото не „служи и пази“, а помита и последната диря от отминалото човешко присъствие. Природата си възвръща изгубени територии... Колко ли генерации човешки опит са нужни, за да проумее една част от мравките напълзяли Голямото кълбо, че гаранцията за собственото им съществуване е единствено мирът с калта му?... Войната с нея има предизвестен изход. Киплинг го разказа преди доста години.
Докато си мисля за хората на Саксония, много прилични на любимите ми хобити, екологичното бусче, което ме вози към върха на Херц, забавя ход и аз излизам от мислите в главата си, за да погледна със свежи очи през прозореца. Завоите стават все по остри и по стръмни с приблжаването на върха, а строят на дърветата-войници – все по-близо до асфалта. Вглеждам се в пътя. Тъмен, равен и гладък асфалтов килим, чиито чисти ресни едва докосват горската трева от двете му страни. Сякаш най-важно за мравките, които са си направили брод през леса е било да не го наранят...
И точно в този миг на вдъхновен възторг от достолепието и могъществото на „зеленото“, което великодушно ме пропуска през себе си, еко-бусът прави поредния остър завой по стръмното и... ги виждам. Заковават погледа ми, като с пирони, свалени от разпятието. Зелените стражи падат мъртви... Стотици!... Падат също както войниците в битка – посечени, с изтръгнати корени на живота в телата си, понякога, един – върху друг, слаби и сами... Нещо повече – миг, преди да потънат завинаги във водите на Лета, си поставят надгробна плоча... 
Виждали ли сте корени на елха? Те не са дълбоки. Плъзват в кръг под повърхността на почвата – тънки и силни. Когато елхата падне, тя изтръгва целия си корен и той застава в дебелото на стеблото й, като пясъчно-глинена плоча, съхранила паметта за всяка крачка по пътя на воина... 
„В смъртта няма нищо героично...“ – каза преди време един от близките ми приятели, а аз замълчах, за да не влезем в спор... Благословено мълчанието на невежата!...

...Гората на това място беше пълна с дървосекачи. Обясниха ми, че някаква болест поваля елхите и секат, както мъртвите дървета, така и пояс, около тях, за да не се пренесе заразата. Дървосекачите никога няма да разберат честта на воинa...
Когато зъбите на бензиновия трион прережат от дъно дънера на дървото, коренището се захлупва обратно към земята... Като поругана от вандали надгробна плоча...
По пътя на връщане, на средата на асфалтовия килим, току преди градчето, лежеше прегазено лисиче. 
...На война – като на война...

Корени, култура, памет на кръвта...

2017, Германия.

Запознавам се с 25 годишно момче. Руснак, доведен на 2 годинки в Германия. Умен. Мислещ. Говорим си. Цитирам му Лермонтов. - Кой е Лермонтов? - пита ме той. Млъквам... После се улавям, че му говоря за корени, за култура, за памет на кръвта... Сега той мълчи. После внезапно започва да говори бързо и твърдо. - Не можеш да искаш от мен да зная за Лермонтов. Онова, което зная за Русия, е Сибир. Там са ми корените. Преди време, ходих там на сватба на мой първи братовчед с дядо ми. В селото има една обща тоалетна, а вода носят от реката. Няма работа. На сватбата всички се напиха до козирката. Братовчед ми - младоженецът - се скара с брата на жена си и като се сбиха, го блъсна, а онзи падна лошо на главата си и си разби черепа. Умря на място. Братовчед ми още на другия ден отиде в затвора - в Гулаг. След нямаше година, роднини ни се обадиха с майка ми, че е умрял и молеха да им помогнем с пари, за да вземат тялото и да го погребат, а не да бъде изхвърлено някъде из пустошта - за храна на вълците. Летяхме същия ден. Пристигнахме в Гулаг и платихме 5000 евро, за да вземем тялото. 5000 евро! Онова, което получихме, беше чувал с тегло 40 кг. Това беше останало от братовчед ми. Гладът го беше убил. Не искай от мен да пазя памет. Аз не познавам твоята Русия. Ти не познаваш моята. Нека всеки от нас си остане в неговата памет. После млъква. Запалваме по цигара. Някъде от дъното ми се изтръгва: - Знаеш ли, момче,... мислех, че Гулаг вече съществува само у Солженицин... Толкова - за корените, за културата, за паметта на кръвта и за... Сибирския бръснар.