Надолу по пЪтолинието...

Думи... 

Пробиват дупки в душата. 

Бездънни, тъмни дупки, 

в които пропадам. 

Безтегловна.

Сърцето, 

пробудено след векове сън, 

блъска в гърдите, 

като катапулт, 

изстрелващ грамадни остри камъни 

към стената на здравия разум... 

И я руши. 

Методично. 

Точно. 

Неотменно.

И онази тънка, 

синя, 

ледено-студена 

струйка скептичност, 

която бавничко набира плът, 

мощ 

и посока...

От неясната дълбина 

на упоеното съзнание 

изплуват очертанията 

на безброй частици „Не“ 

и безброй частици „Без“...

НЕправилно, 

НЕразумно, 

НЕпристойно, 

НЕдопустимо, 

НЕвъзможно...

БЕЗмислено, 

БЕЗпочвено, 

БЕЗконтролно, 

БЕЗпаметно, 

БЕЗнадеждно, 

БЕЗпосочно...

И дълбината тегли 

във водовъртежа на всички отрицания, 

повлича към черното на окончателното нищо 

и запраща на дъното му... 

И само червен, настойчив лъч вяра 

пробива мътното и се плъзва 

по мрака на дънно успокоените клепачи... 

Горещ и живителен, 

като физическо усещане 

за смърт...

Многоточие

Сега съм многоточие.

Паузата

Глътката дъх, 

преди да 

назова нещо. 

Някого.

Или, след...

Тогава 

се 

р...а...з...п...а...д...а...м.

До

точка

.

"Аз съм само стената където сенките играят..."

Както си слушам "По-полека" на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени, капризът на закономерната случайност ме отвежда в съвсем друг отсек от Лабиринта... 

Взирам се в надпис на стената. 

Пише:

"Аз съм само стената, 

където сенките играят.
Светлината и стената, 

а между тях живите и останалите."...

Защо те обичам толкова много, 

а ти толкова малко мене?
Като човешка сълза във вълната, 

като обло камъче в планината.
Като път до пропастта, 

като вулкан до огъня на Номадите.
Като църква до Бога.
Обичам те толкова много, 

а ти толкова малко мене.

Като затворник през лятото, 

аз съм твоят затворник през лятото.
Като иконата на святото, 

ти си моята икона на святото.
Там където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти...
Защо те обичам толкова много?...

Ти си черешовите небеса.
Взрив на нарциси, 

алабастров дъжд, 

канелен пясък.
Крясък на шарена птица, 

очите на бъдещо момче, 

препълнени с блясък и ухание.

Ти си светлината, 

която прави сянката.
Аз съм само стената, 

където сенките играят.
Светлината и стената, 

а между тях живите и останалите.

Светлината и стената, 

а между тях живите и останалите.

Ти си нова надежда за вечно обичане.
Ти си прекрасното и необяснимо привличане, между непознати ангели 
в залива на утре.
Аз съм обичта обикновената, 

ти си величието на една малка мечта.
Ти си надолу по реката, 

надолу по реката... 

Зеленото петно в градината на Дявола, 
надолу по реката.

Ти си надолу по реката...

надолу по реката...

Защо те обичам толкова много?
Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, 

отиващо към нетлението...

Като зрънце слънце - към затъмнението...

Като дъжд в реката.
Като длъжник пред олтара.
Като шепа пръст на земята.
Като жълта пчела в небесата.
Като халба в ръката на Господ 

и изгубен ключ сред нещата. 

Без смисъл и толкова просто...

Като малко момиче, 

като халка от верига, 

не ти ли стига...
Толкова много да те обичам, 

а ти толкова малко мене.

Не ти ли стига да те обичам, 

като сън преди вечност 

и молба без колене.
Толкова много да те обичам, 

а ти толкова малко мене.

Текст:Мартин Карбовски
/Монолог от пиесата му "Бог е невинен"/