Надолу по пЪтолинието...

Думи... 

Пробиват дупки в душата. 

Бездънни, тъмни дупки, 

в които пропадам. 

Безтегловна.

Сърцето, 

пробудено след векове сън, 

блъска в гърдите, 

като катапулт, 

изстрелващ грамадни остри камъни 

към стената на здравия разум... 

И я руши. 

Методично. 

Точно. 

Неотменно.

И онази тънка, 

синя, 

ледено-студена 

струйка скептичност, 

която бавничко набира плът, 

мощ 

и посока...

От неясната дълбина 

на упоеното съзнание 

изплуват очертанията 

на безброй частици „Не“ 

и безброй частици „Без“...

НЕправилно, 

НЕразумно, 

НЕпристойно, 

НЕдопустимо, 

НЕвъзможно...

БЕЗмислено, 

БЕЗпочвено, 

БЕЗконтролно, 

БЕЗпаметно, 

БЕЗнадеждно, 

БЕЗпосочно...

И дълбината тегли 

във водовъртежа на всички отрицания, 

повлича към черното на окончателното нищо 

и запраща на дъното му... 

И само червен, настойчив лъч вяра 

пробива мътното и се плъзва 

по мрака на дънно успокоените клепачи... 

Горещ и живителен, 

като физическо усещане 

за смърт...