Садих любов, а жънах отегчение...

Огромна, портокалова луна жонглира върху опънатото въже на простора. Вълчата ми природа, разбудена от нея, проточва шия и надава вой. Безмълвието му прогонва бързолетите от гнедото им в подпокривното пространство. 16 етажа вой се стоварва върху покривите на централна София и ги натрошава на звезди. 

Тъмно е. Сенките ми са се сбъднали до мрак. 

Клошарката С Транспортната Количка пие от три дни на ъгъла на "Стамболийски" и "Средна гора". Онзи ден погреба мъжа си /или поне така наричаше човека който до преди седмица буташе транспортната количка заедно с нея/. От тогава седи върху празната платформа на четири колела и пие червено вино. Една абсурдна версия на любовта - мрачна, некъпана, воняща и облечена в зимни дрипи, сирота версия на любовта. Но, все пак, любов. 

Моето сърце е нива, в която садих любов, а жънах отегчение...

Вълчият ми вой, с окървавени от острите звезди ходила, присяда до нея на количката. Мълчаливо вдига бутилката евтино вино и отлива...

Благословена да е Клошарката С Транспортната Количка, която дочака и жътвата, и угарите на любовта.

Огромната портокалова луна се е изтъркаляла до края на въжето на простора. Покланя се суетно на звездите и се скрива зад фасадата на подпокривния етаж. Бързолетите се завръщат с облекчение в гнедото си. 

Вълчият ми вой тихо тръгва по блеварда. Под стъпките му, на асфалта остават малки червени капчици... евтино вино.