На Харц вали

Казвам ви, Харц не е планина, като света. Башка планина си е, и туй - то!
Вчера настъпи есента. Рязко и категорично, като немски марш. Заваля дъжд. Глаголът е изключително неподходящ, обаче, за конкретния метеорологичен факт. Там, от където дойдох, като кажеш вали, си представяш капки, които цопат, по различни по състав и форма повърхности от горе - надолу. Да, ама не, би казал бай Петко Бочаров, светлина на паметта му. Тук - в Харц - имаме НАНОдъжд. Стеле се,като неекологичен дезодорант от сгъстен на бавен огън сироп от мъгли асорти и съвсем не се ограничава с простичкото "отгоре - надолу". Вали от всички посоки и, дори - наобратно. Наночастици облачна меласа правят подадената ти за миг от прозореца - навън глава да прилича на захарно петле, което е престояло поне два сезона на търлЪтЪ /това изречение да го четат само русенци, щото другите нищо няма да вдянат/. Проникват през скалпа ти и разводняват и без това не много сгъстеното съдържимо на черепната ти кухина. Отделно /варненците тук да четат "айретен" /, поради надморската височина и "някои особености на немския "носталгичен туризъм", накрая те превръщат в самоходна течност с елементи на халюцинация.
Вече не знам, кое ми е сънят и кое явето...
Преди два часа пътувах за цигари до близкия град, понеже в почивните дни и Армагедон не би накарал някой търговски обект, освен магазините за сувенири по стъргалото и кафето на италианеца Франко, да работи. Вземам си заветния ХХL пакет "Марлборо голд" /за сведение на пушачите, имат аромата на старото добро "Боро"/ и на обратно карам с очи на 16, защото всякакъв дивеч решава да "влиза в пътя" винаги, когато аз се движа по него с кола. Като вземем под внимание, че в нашия град 40% от домашните любимци са лисици на полупансион, отворените ми на 16 очи са сериозно аргументирани. Карам с 40 /зоната е жилищна с ограничение 30км/ч/. Нанодъждът ми създава усещането, че или съм не с перде, а с щори на очите, или цигарите,които са ми пробутали, са от Холандия. Изведнъж, на около 100 м пред маската на автомобила ми, се спира лисица. Малка, рижа, с черно по опашката и на върховете на ушите. Спира се в светлинния фокус на фаровете и започва да си чеше нещо. Натискам спирачката. Колата спира с неудоволствие, скърцайки накладки. Помислям си на подсъзнателно ниво, че им е време за смяна на тези накладки. Мисълта, обаче се размива в наномъглата из главата ми. Лисицата си седи и си се чеше. След малко приключва с чесането, заглажда с език разроената си козинка и най-после ме забелязва. Поглежда ме и я чувам да проговаря с човешки глас:"За мене сега ти си само едно момиченце, което прилича досущ на сто хиляди други момиченца. И не си ми потребна. А и аз също тъй не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни една на друга. За мене ти ще бъдеш единствена в света. За тебе аз ще бъда единствена в света …"
- Какво момиченце съм ти аз, бе, дивеч хамав! И, изобщо, лисиците не говорят! - отговаря някаква част от мозъка ми, останала по чудо в съзнание. - Там, откъдето дойдох, лисиците не се занимават с дълбокофилософски казуси, а си крадат кокошки и с това им се изчерпва питомяването! Малкият принц се върна при розата си, майна. Щото рано, или късно, всеки от благородно потекло се връща при някоя роза под капак. А ти седиш опитомен и чакаш приказката да има щастлив край... Да, ама, не! Приказките са измислица, а ти не ми се прави на много умна, а си отмести опашката от платното, щото искам да се прибера.
Рижата животинка ме поглежда право в очите с нещо, което много ми напомня снизхождение и казва: "Най- хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите … ". После се обръща с гръб и потъва между елите...

Минава почти минута, преди да отпусна съединителя и да потегля. Паля цигара, за да се върна в някаква действителност. То,... като си помислиш,... колкото наночастици дъжд - толкова действителности...

А, на Харц вали ли, вали...