Домовете, които напуснах

Като старци от място

за безприютни души,

без усмивка,

без глас

и без мисли под бялото...

С овехтели,

премрежени

от пердета и сълзи

очи,

гледат втренчени пътя,

към залеза, дето се спуска.

Все не вярват,

че повече няма да грейне

саксия със цвете за тях

и, че дълго покрито

с чаршаф ще стои 

огледалото...

Вече толкова много

такива самотници

знае гърбът ми...

Нека Бог да прости

и на мен, и на тях –

домовете, които напуснах...