Среднощни безсъници, или "Дошло е време за "Дошло е време"

Мисля си за националната толерантност и за съдбата на нацията в глобалния свят. Не крия, че въпросът за мен е твърде личен. Бивайки потомка на две нации /и двете малки!/ проблемът с националното самоопределение винаги е стоял пред мен. Каква съм всъщност - българка, или арменка? Ако трябва да съм откровена, никога не съм чувствала Родина някоя различна от тези 111 000 квадратни километра територия / огромно пространство за скромната ми персона/, а най-малко съм отнасяла понятието към земята на отнетия Арарат. Но от друга страна, всеки контакт с арменската култура - музика, литература, танц и арменския бит, събужда някакво подсъзнателно усещане за дом. Сякаш заговаря историческата памет на клетките...

В последно време в общественото пространство широко се вихри темата за националността. Една политическа партия набра доста голям дивидент, залагайки на националистичната карта. Двадесетгодишният ми син, който по национален признак би следвало да се отнесе към някакъв обобщаващ кавказко-балкански генотип:))) /баща му е потомък на македонец и влахкиня, а своя произход вече споменах/, прояви по време на отминалите избори доста обезпокояващи за мен изблици на краен национализъм /разбирайте български такъв/. Забелязах, че доста от неговите приятели също изглеждаха склонни да приемат за нормален един от лозунгите на ОНАЗИ партия: "България - за българите". Казах само обезпокояващи, тъй като, очевидно от младата възраст и нулевия политически опит на тези момчета, възгледите им не са плод на собствен, осъзнат и направен избор, а на медийните фойерверки на предизборните кампании.

И все пак,... става реч за мен и мнозината менеподобни, както и за нашите деца.
Ако 46 години съм живяла със съзнанието, че "Аз съм Българче", ако 82 годишният ми баща /арменецът!!!/ през целия си живот се е възприемал като българин, ако хиляди като нас - гърци, евреи, турци, цигани, сърби, руснаци /а напоследък и англосаксонци дори!/, живеят и свързват част от миналото си, настоящето и бъдещето си с България, ако и националността им да не е "чиста" българска, тази България е и за тях. Защото България няма да има ако няма хора, които искат да бъдат тази България, без зависимост от своя генотип.

Позволих си да напиша всичко до тук, за да потърся мнението на други хора, дали вече не е време да започнем да се делим не по национален, а по човешки признак? Дали страхът от загуба на национална памет не е пречка за свободното развитие на много нации? Интересно ми е какво мислите...

...Земята, инак, знаем къде се намира върху картата на Галактическия стопаджия:)) И се чудя дали тя накрая няма да осъзнае, че хилядолетия сме умирали заради нея, и да ни отговори със същото, като умре ПОРАДИ нас.