* * *

На парчета!
Всяко парченце боли със своя бясна, пареща болка
Като частичките от разтурен пъзъл - цветове, форми, детайли, изгубили всякакъв смисъл извън целостта... Физическо усещане за безмислието и безнадежността извън хармонията...
Дали вселената усеща същото, когато ражда черна дупка???
Няма спасение...
И покоят изглежда нереален.
Връхлитат като плиснати легени нечиста вода въпросите.
Отговорите... размити очертания сред недогледно бъдеще...
Наоколо пейзажно се разстила нечие любопитство... лепкаво...
Драскотините от погледи, хлъзгащи обидно съчувствие щипят.
И унизителните разбиращи усмивки, разтегнати в лъстива добронамереност...
Един крясък се стрелва отвън - навътре... Пронизителен в беззвучието си.
Боли.
Безсилни сълзи се размазват по паяжинките на болката, пълзящи по страните.
Светлината потъва в дупките на очите...
Самотно...
Ненатрапчива, избрана, повикана самота.
Като умиране - неизбежна и непонятна.
Отпускам се върху нея.
Друго няма.