Високомерие, или другото име на самотата...

Днес, цял ден, тема ми е високомерието.
Мъж, който ми е симпатичен, наскоро ме нарече високомерна... Беше ме прочел така:

И се замислям, колко различно разбираме високомерието...

Всеки - от камбанарията си...

Наричали са ме високомерна неведнъж в живота ми. Хората са толкова втренчени в собствените си маски и в измислените си надпревари, че им е дяволски трудно да отклонят поглед и да видят другия извън адреналина на състезанието.

Ами, не! Няма състезание. И публика няма...

Истински високомерните в житейска походка обхождат и Лабиринта си, и Вертикала и поради това не пропускат и камъче от Пътя невидяно, не отминават детайл, поглед, жест, не неглижират нито едно потрепване на живота около себе си.

И това, разбира се, ги дистанцира от ургулешкото надпрепускване по пистата, смесващо в огромен тюрлюгювеч детайлите - човеци, време, места, познание...

Ако искаш да видиш целия пейзаж, се изкачваш там, където няма прегради пред погледа ти и, където, обичайно, няма зашумяване. Където спираш и фокусираш, а тишината обостря сетивата ти и ги прави възприемчиви дори за неща, които същността ти би отхвърлила в "калъбалъка" на гонката. И, докато приемаш тях, приемаш и себе си в пресечната точка. И се учиш на изкуството да бъдеш сам...

Високомерието, мисля, е най-съзнателно обживяната самота. И, повярвайте ми, последното, което му е нужно, е публика и свидетелства...