СБОГОМ, МОЯ КРАСАВИЦЕ! БЛАГОДАРЯ ЗА ТИШИНАТА!

Написаното по камъните на вълчата бърлога е като паметта на нерва при отрязан крайник. Знаеш, че кракът го няма, но... някак те наболява там някъде един пръст.

Чандлър имаше едно "дълго сбогуване". Мразя дългите сбогувания. Мразя сбогуванията изобщо. 

Харесвам Чандлър. Заради изплютите през избитото на зъбите ругатни, заради миризмата на тютюн по тридневната брада, заради цинизма на дъното на бутилката скоч и оттатък дъното й. Заради отхвърлената любов. Заради познанието за гнева, прескочил инстинктите и пораснал до кураж. Кураж да се изправиш, когато и последната ти клетка крещи "ТОВА Е КРАЯТ!", но гневът, концентриран в ядрото й взривява вселената, вдига целия ти куп телесен отпадък и го движи напред и напред, докато не свършиш с всичко и не настъпи тишина...

Тишината е най-сигурното доказателство за край. Няма нищо по-тихо от края.

... Сбогом, моя красавице! - казвам на вълчата бърлога - Благодаря за тишината!